img
Home / България / Поредна драма: Столичанин издъхна от COVID-19 в Своге след 2 дни опити да се лекува в София

Поредна драма: Столичанин издъхна от COVID-19 в Своге след 2 дни опити да се лекува в София

/
/
/
438 Views

Поредна драма беляза нощта досега с най-много трупове от COVID-19 – възрастен столичанин почина в коронавирусното отделение в болницата в Своге, след като 2 дни бе размотаван с линейки в търсене на място за лечение в София. А в лечебницата в малкия град няма лекари, а само 2 медицински сестри.

Историята разказва дъщеря му Мария, която дори няма да може да погребе баща си, защото е контактна с вируса.

Попитала директорката на болницата в Своге колко струва един кабинет за реанимация. „Не е въпросът в това колко струва, няма кой да работи в него“ – отговорила тя.

„Кажете ми, може ли цяло лято да се занимаваме с ресторанти, барове и дискотеки, вместо с медиците, на които заплатите са мизерни? Те са постоянно изложени на риск. Ами тяхната психика как издържа? Не говоря само за Ковид. Тези хора трябва да ги носим на ръце и да са с най-високите заплати в държавата“, казва Мария.

Татко се разболя в началото на седмицата (б. р. – миналата седмица), а той е много здрав, много се грижи за здравето си и е много стриктен в спазването на мерките. И по тази причина отива в сряда във ВМА, за да си направи тест за COVID. Казали му, че ако тестът е отрицателен няма да му се обадят, а ако е положителен, ще му позвънят. Изписали му антибиотик (с активна съставка азитромицин – бел. ред.) и го пратили у дома.

В четвъртък никой не ни се обажда, нито от ВМА, нито от РЗИ. Намирам контакти (връзки) във ВМА и успявам да разбера, че тестът е положителен. Татко, който живее сам, ме заблуждава по телефона, че е добре и се справя, за да не ме зарази, но аз чувам, че нещо много сериозно се случва с него по начина му на говорене – бавно, насечено, не му достига въздух и говори несвързано. Същия следобед следобед отменям работните си ангажименти, за да му занеса храна и лекарства, които оставям пред вратата, тъй като „трябва да се пазим да не разпространяваме заразата“. Не спирам да говоря с него по телефона и в петък сутринта съм напълно убедена, че трябва да извикам линейка. Звъня на 112 в 11 ч и оставам да чакам пред входа „всеки момент“ да дойде линейка.

ТОЗИ МОМЕНТ ПРОДЪЛЖИ 8 ЧАСА.

Междувременно не спирам да звъня на всичките си познати, в т.ч. множество лекари, хора с високи позиции в държавата, за да уредя настаняване на баща ми в болница и отвсякъде получавам отговор, че няма линейки и няма места. Обикалям аптеките да търся предпазно облекло, за да вляза при него и да го кача в колата, за да го закарам някъде.

Чувам го през всеки час и той звучи все така зле. Пристига линейката около 19:30, след 8 часа. Отваряме вратата и виждам, че той е бил много зле и ме е лъгал, че се справя, за да не ме зарази. Обличам го. Взимат го. Линейката отива пред така наречения Национален координационен център в Инфекциозна болница, който разпределя болните по всички болници, в т.ч. и частните. Няма места, няма места, просто няма места и точка.

В София в този ден е избухнала бомбата „COVID”. Решават да ми го върнат у дома. Отивам при линейката и им казвам, че или ми намират легло, или той остава в линейката, защото е по-безопасно за него. Линейката обаче е стара и студена и за моя голяма изненада – НЕОБУРУДВАНА. Няма нищичко в нея, за да му помогнат и няма смисъл да стои в нея.

Татко ме моли да го прибера у дома. Изпадам в истерия и започвам да крещя на едни млади, прекрасни момчета, които нямат грам вина за това, което са принудени да НЕ правят в работата си, която е свързана с това да спасяват човешки живот. Те се обаждат на шефа на Спешна помощ, аз му крещя, а вероятно и той няма вина за ситуацията, и той им казва да извикат полиция, за да освободя линейката.

Стойте далече!

Полицията идва и крещи: „Стойте далече, стойте далече!“ – нали съм заразна вече.

Помолих двамата мъже от Спешна помощ да ми помогнат да кача татко в колата, той е тежък и едва мърда. Те ме посъветваха да не измъчвам човека, няма места, каквото и да направя… и това беше намек да го оставя да си умре у дома. Така аз държах линейката безрезултатно, без да се окаже никаква първа помощ на татко. (….) Не може моят здрав баща да си отиде от някакъв вирус, без да направя всичко по силите си.

Качвам го в колата си ужасно трудно и отивам в „Пирогов“. Признавам си, че е с COVID. Категорично отказват да го вземат. Отивам до „Токуда“ и там отказват да го вземат. Татко през сълзи ме моли да го прибера у дома. Прибираме се, едва успявам да го кача по стълбите. Някак успявам да го обслужа.

На сутринта се обаждам отново на 112 и моля през сълзи поне някой да дойде да му влее глюкоза, защото е обезводнен и нищо не е ял от храната, която му бях оставила, без да вляза при него, „защото не трябва да съм контактна и работя с деца“. Междувременно продължавам да звъня на всички, които познавам. Нищо, от никъде нищо. Места няма.

Линейката идва към 10 сутринта, този път закъснението е от около 3 часа и е оборудвана. Взимат го, слагат го на кислород, този път и аз влизам в линейката. И отиваме отново пред Националния координационен център. Висим отпред един час. Освобождава се едно легло в „Света Анна“, тръгваме натам със сирените. Пристигаме. Места няма, просто няма. Отказват да го приемат. Но едно нещо ме взривява – отказват да се разпишат в протокола на Спешна помощ, че не желаят да го приемат в болницата. Висим 3 часа в линейката пред вратата на болницата и няма решение, и кислородът им е на привършване, и трябва да се действа. Пращам зет ми да купи одеяла, за да се завием, защото умираме с татко от студ.

В това време се сещам, че моя приятелка от Германия, която е разбрала какво се случва с мен, е помолила майка си, която живее в Своге, да провери за места в тяхната болница. Споменавам това между другото пред докторите от линейката и те решават да се хванат за тази сламка, за което съм им безкрайно благодарна, защото вероятно това беше нашият минимален шанс. Дадоха им разрешение линейката да тръгне към Своге, но искаха потвърждение от болницата, че ще го приемат.

Часът е 13:30. Линейката се уговаря с директорката на болницата. Тя се съгласява да го приеме, за което съм благодарна от цялото си сърце. Тръгваме за Своге и пътуваме час, друсайки се нечовешки под звука на виещи сирени. Пристигаме в Своге, където се оказва, че няма реанимация, но има COVID отделение БЕЗ ЛЕКАР, само с две сестри. Приемат го. Все още е жив и състоянието му, благодарение на кислорода и инжекциите, които му сложиха, беше една идея по-добро. Но там няма реанимация и се моля на ГОСПОД да му даде сили да се справи САМ.

Татко успява да звънне по телефона в неделя сутринта и да ме попита как съм, за да умре спокойно, че не ме е заразил.

Не ме разбирайте погрешно. Не обвинявам болниците, Спешна помощ или медиците. Обвинявам държавата, която позволи да се стигне дотук.

Източник: Лупа

Оцени публикацията
[Total: 1 Average: 5]
Твоят коментар

Leave a Reply

It is main inner container footer text